Трева

(История с продължение от тихото и чистото на Родопите) Казва се Лидия. Новата от старите жители на селото, която се завърна да поправя къщата си. Беше ми обещала да ме заведе до сградата на администрацията на Митницата. Намира се на около 20 минути пеш от къщата за гости, на 15 от нейната. Любимо място й е от детството. Завивам тавата с кекс с коприва, който тъкмо съм изпекла, да ни чака за вечеря. Тръгваме. Високата трева ни спъва на всяка крачка. Пътеката и ливадите покрай нея ги няма. Вместо тях – необуздани стръкове, някои от които и над ръста ни. Лидия е в преклонна възраст, внимателно се движи по принцип, а защо така едва я стигам по стръмното през тревата? Аз се спъвам, крепя равновесие. Тя сякаш е безтегловна и минава леко нагоре. Нейна е тази земя. Личи си. Спираме като че ли безпричинно, а се оказва, че сме до Митницата вече. “Нищо не е останало от нея.”, казва Лидия. Вглеждам се и откривам останките от стена. Забелязвам после, че е имало стълбище, чупка, нещо като по-издадена стена. “Имаше няколко стаи. Приземен етаж и две-три помещения на другия. Беше нарисуван портрет на едната стена.”. Пауза. “Идвах често като дете. Обожавах това място.” Сянка пада върху погледа й. После пак се съживява. “Ела да ти покажа нещо.” Десетина крачки по-нататък е скалата. Много нависоко издигната над падината, обраснала с алпийски тип растителност. “Оттук надолу се виждаха градини. Сега е гора. Гората превзема всичко.” След кратко обсъждане какво още се вижда питам има ли нещо под скалата (напълно безсмислен ми се струва този въпрос и все пак го задавам). “Има дупка. Не е голяма. Баща ми я направи. Съхраняваше в нея слама, зърно.” Започва да се стъмнява и решаваме да тръгнем назад. След 50-тина метра Лидия казва: “Тук бяха гробищата. Ето под това дърво е погребана баба ми.” “А къде са сега плочите от гробовете?” “Махнаха ги. Събраха ги и ги махнаха.” “Защо? Кога стана това?” Колебае се дали да отговори. “Когато сменяха имената ли ги махнаха?” “Да. По това време беше.” Подемаме друга тема. И двете се чудим на глас какво ще стане със селото, когато четиримата останали мъже в него не могат вече да косят наоколо. Аз въодушевено обяснявам, че съм помислила за електрическа косачка – на ръка със сигурност няма кой да коси повече. “И какво ще правите със сеното? Няма да има животни, които да го изяждат.” Не съм се сетила за това. Не зная. Кексът ни чака още топъл. “Да ти е видено”, нарича Лидия. Повърви бос в тревата. Ела у Дома. +12062275959 или ethnoartroom@gmail.com за резервация. Цени и условия може да разгледате тук: Цени и условия За да следиш историите на Етно Арт Руми, можеш да се присъединиш към страниците във Фейсбук или Инстаграм. През Youtube канала пък може да се чуят някои от звуците на магичното отдалечено Киселчово. До среща!